Загубата от Лудогорец с 1:0 не беше просто плод на малшанс, а логичен завършек на една стратегия, която изглеждаше твърде предпазлива за стандартите на Левски. Хулио Веласкес заложи на схема, която в дефанзивен план успя да ограничи пространствата за бързите крила на домакините, но в офанзивен – остави „сините“ без зъби и без ясна идея как да превземат вратата на противника.
Основната тактическа грешка се коренеше в твърде ниската линия на преса. Вместо да притисне разградчани в тяхната половина и да се възползва от еуфорията на „синьото“ море по трибуните, Левски прие играта твърде дълбоко. Това позволи на домакините да контролират темпото и да изчакват търпеливо момента, в който концентрацията ни ще се пропука. Когато в центъра на терена липсва агресия за спечелване на втората топка, рано или късно се стига до фаталния удар.
Вторият ключов момент бе изолацията на нападателите. Преходът от защита в атака беше муден, а разчитането единствено на индивидуални проблясъци или статични положения се оказа недостатъчно. Веласкес заложи на сигурността, но в модерния футбол, особено когато гониш титла, сигурността без риск е равносилна на капитулация. Смените, които трябваше да внесат живинка в предни позиции, дойдоха твърде късно и не промениха тактическия облик на тима.
Левски не може да си позволи да излиза в Разград с манталитета на аутсайдер, който се надява на „хикс“. Тактическата дисциплина е важна, но тя трябва да бъде основа за атака, а не параван за липсата на смелост. Ако Хулио Веласкес иска да остави следа на „Герена“, той трябва да разбере, че левскарският стил изисква доминация – дори и на най-трудните стадиони. Защото в историята остават победителите, а не тези, които са се „защитавали добре“.
